Много хора не ми вярват, но аз наистина съм запазил свежи спомени от преди двегодишната ми възраст. Запомнил съм с подробности родната ми къща с нейните четири каменни стъпала - първото препятствие в живота ми. Тогава те бяха толкова големи, че аз ги преодолявах надолу само с претъркулване, а нагоре с не винаги успешно, но затова пък всеки път доста мъчително катерене.

Помня добре и двора с плевника, пред който веднъж, с помощта на няколко съседски деца доста сполучливо подготвих за опърляне парализирания ми дядо.

Родителите ми го бяха изнесли да се посгрее на пролетното слънце и той си лежеше кротко и неподвижно, досущ като което и да е от закланите по Коледа прасета. И нали бях наблюдавал внимателно как точно го правят възрастните, кой знае защо реших, че няма да е лошо да поопърлим и дядо.

Речено - сторено!

Плевникът ни беше подръка и затрупването със слама изобщо не ни затрудни. Липсата на кибрит в ония следвоенни години обаче ми попречи да осъществя докрай чудесната си идея. Майка ми, от чисто женско любопитство, надала ухо при споменаването на думата кибрит и набързо схванала насъщните ми нужди от него. Тя изтича навън с такава скорост, сякаш не дядо, а нея самата щяха да пърлят, и осуети безцеремонно грандиозното ми начинание.

След този случай кибритът съвсем изчезна от полезрението ми, което доста ме   затрудняваше в реализирането на първата ми мъжка проява - пушенето. Не помня кога точно, но пак по същото време, бях взел решение, че вече съм достатъчно голям и зрял мъж, за да запуша като всички големи и зрели мъже. Свивах си цигари от всякакви хартийки, а от пълнеж все още не чувствах нужда. По онова време готови цигари не се продаваха, или пък хората не ги купуваха, не знам точно, та мъжете, които се отбиваха вкъщи си ги свиваха сами с хартия от вестник и ситно накълцан тютюн. Свиването на цигарите си беше цяла церемония, която явно съм харесал и схванал удивително бързо. Под одобрителния смях на мъжете, аз важно палех собственоръчно свитата ми цигара и се опитвах да всмуча дим, докато горящата хартия не припари между пръстите ми.  Тогава я захвърлях където се случи и ако имах достатъчно хартия, моментално започвах да свивам следваща цигара. Мъжете се кикотеха и ме насърчаваха, но майка ми изпадаше в ужас, защото знаеше и за друга моя привичка - да се усамотявам за размишления в съседната стая, която беше вечно натъпкана със сено.  Чашата на нейното търпение преля, когато един ден при рутинното ми ровичкане из долапите открих надиплени шарени и форматирани хартийки. Цигарите от тях ставаха много красиви и аз дълго им се любувах преди да ги запаля. Не знам колко такива цигари съм изпушил, но в момента, в който бях разкрит, вкъщи настана страхотна олелия. Оказа се, че находката ми е била семейният паричeн запас, скътан за точещите се с години черни дни. Последваха, естествено, възпитателни мерки, първата от които беше повдигане на фустанчето, с което бях облечен като всички тогавашни мои връстници. После коварно ми предложиха цигара, заредена с нарязана люта чушка вместо с тютюн.

Ефектът от тези мерки беше завиден. Първо, не се докоснах до цигара през всичките следващи три-четири години, тоест докато в живота навлязоха фабричните цигари. От тях възрастните пушачи захвърляха фасове, които ние, децата, събирахме, за да допушим. Второ, някак си изведнъж ми просветна и истинското предназначение на парите. Когато наскоро след това ми попадна половинката на една захвърлена, излязла от употреба банкнота, не мислих дълго. Вместо да я свия на цигара, аз се запътих делово към селската бакалия-кръчма, където се надявах да заменя скъпоценната хартийка за бонбон или за бучка захар. Уви, за мое разочарование, бакалинът-кръчмар се изсмя доста високомерно и не прие офертата ми. Това му отношение не можеше да не ме подразни и аз гръмко си пожелах интимна близост с майка му, прибирайки с достойнство половинката банкнота. От нея, все пак, можеше да се свие една по-малка цигара в случай, че реша някой ден да се върна към зловредния си навик.

И още много неща си спомням от този период, но все така, между другото, доколкото да се включвам по-късно в размяната на спомените, към които трите ми по-големи сестри се връщаха по-късно.

Едно съдбовно събитие обаче запомних добре, макар впоследствие да не го споделях с никого. Това беше визитата на една стара циганка, облечена с шарена и широка фустанела, стиснала протъркан чувал в костеливите си пръсти, с набръчкано като стафида лице, колкото мургаво, толкова и изпито, с остра брадичка, с остър дълъг нос и с още по-остър поглед, който ме прониза така, че за да запазя равновесие, се вкопчих в маминия сукман.  В нашето село никога не са живели цигани и тази екстравагантна особа успя да всее достатъчно количество страх в малкото ми мъжко сърчице. По-късно, когато четях приказките за баба Яга, аз неизменно си виждах в образа й старата циганка, а когато бивах обземан от изкушения, от рода на тютюнопушенето или на дядовото опърляне например, споменаването на циганката и чувала й ми действаха повече от възпиращо.

Майка ми, така както съм я опознал в течение на съвместния ни живот, не страдаше от суеверия и не вярваше на предсказания, но имаше състрадателна душа. Въпреки собствената ни немотия, тя позволи на циганката да поврачува и да заработи честно паница боб и къшей хляб. Признавам си, че не съм запомнил нищо от това, което бърбореше и нареждаше страшната циганка. Единственото нещо, което ми се искаше тогава, беше само тя час по-скоро да се махне и да изчезне така внезапно, както се бе появила. Майка ми обаче беше явно дълбоко впечатлена и внимателно попиваше всяка дума, изречена от мургавата пророчица. В последвалите години тя многократно се връщаше към предсказанията на просякинята и старателно отчиташе доколко те са се изпълнили. Циганката бе казала по нещичко за всекиго от нас, а нещичкото, касаещо моя милост, гласяло така:

- Това дете го чака път. Дълъг, ама много дълъг път! То ще стигне до някъде далече. Ама много далече!…

Съмнявам се дали тогава старата циганка е знаела нещо за това доколко са открити джунглите и топлите морета. По-вероятно е да не е знаела, защото нищо конкретно не е споменала. Нейното предсказание обаче ми даде увереността, че все някой ден пред мен ще се открие началото на дълъг, ама много дълъг път и аз, съзнателно или подсъзнателно, силно повярвах в това.

От майка си знам още, че съм проходил необичайно рано - на осеммесечна възраст. Точно по същото време съм започнал да произнасям и първите си думи, но не баналните бебешки “м-ма-ма” и “б-ба-ба”, а думи значително по-сложни и по-важни, явно свързани с предначертаната ми  съдба на пътешественик. При това, със самото ми проговаряне съм започнал не само да произнасям, но и да натъртвам на звука “р”.  Първите ми думи били “тенджер-р-ра”, “кутар-р-р”, разбирай “куфар”, и “пенджур-р-р”. Това последното в нашето село е думата за прозорец, който без съмнение за мен е бил най-впечатляващото явление след тенджерата и празния куфар, в който сестрите ми ме поставяха, за да ме повозят в домашния ни влак. Едно такова щъпукащо на двете си крачета и тенджурикащо-пенджурикащо бебе всявало доста смут в душите на махленските бабички и те, наблюдавайки ме по вечерните си седенки, богобоязливо се прекръствали. За разлика от странстващата циганска пророчица, те не ми предвещавали нищо добро. Майка ми, и тя богобоязливо, си мълчала. Тези бабешки суеверия сигурно са я плашили донякъде, но въпреки тях, тя явно се гордееше с мен. Когато след много години остаря, няколко пъти ми е казвала, че от всичките й седем деца точно аз съм бил нейната слабост и гордост. Може би и циганката да е допринесла за това, кой знае?

На онази възраст аз естествено не разбирах какво точно означава “много далече”. Много далече според мен живееше леля. Трябваше да се мине по една стръмна, крива и камениста улица, докато се стигне до селската чешма, после да се завие по друга по-стръмна, по-крива и още по-камениста улица и чак когато се наближи черквата, да се огледам, за да видя лелината порта. Много далече живееше и баба, само че преди селската чешма трябваше да се тръгне по противоположната стръмна, крива и камениста улица. Бабината къща се откриваше по-трудно от лелината, защото до нея нямаше нито черква, нито камбанария, но аз все пак я откривах. При това без карта, компас или друг някакъв навигационен уред.

Запомнил съм още, че преди да проумея понятията “близо” и “далече” някаква вътрешен порив неизменно ме подтикваше да поемам на път винаги щом успеех да се откъсна от надзираващите погледи на майка ми и на трите ми по-големи сестри. Понякога достигах крайните си цели, понякога - не. Догонваха ме и ме връщаха насила в изходната ми точка, но аз не се отказвах да поемам отново и отново по стръмните и каменисти маршрути, които предлагаше нашето планинско село.

Нивите, по които ме водеха в сезоните на усилена кърска работа, вероятно също са били много далече, но в това не успявах да се убедя. Към тях пътувах обикновено натоварен в някой дървен сандък на гърба на старата ни магарица Трепка. Стените на сандъка обаче бяха толкова високи, че пътувайки, аз виждах само небето. Трудно ми беше да преценявам далече ли отивам или не, още повече, че пътуването в дървен сандък на гърба на стара магарица предразполага към дрямка и аз проспивах по-голямата му част, от което още повече се обърквах. И не че се хваля, но този факт никак не ме отчайваше. Рано или късно, родените след мен двама мои братя щяха да заемат място в сандъците, а аз щях да закрача зад магарицата и да изучавам разнопосочните маршрути с всичките им подробности.

През ония, както казах, следвоенни години, други средства за пътуване към или от нашето село, освен старите магарици, нямаше. Самото то е кацнало в скалите, високо, високо, току под билото на един от стръмните хребети, чрез които Родопите започват мощното си извисяване над Тракия. Стигнеш ли до него, имаш чувството, че си стъпил в наблюдателен пункт. На север погледът ти прелита над цяла Горна Тракия, докато опре в сиво-синята гръд на Балкана. На изток Тракийската низина се вижда като на длан и се слива с хоризонта така, сякаш не е суша, а огромно зелено море. На запад се диплят един след друг ридовете на Баташкия снежник. Само на юг няма хоризонт. Там Родопският масив се е надвесил над селото така, че ако не си му свикнал от рождение, ти става страшно. Имаш чувството, че ще се сгромоляса върху теб. Гледката от това село-наблюдателница е толкова мащабна и панорамна, че родените тук още с първия си съзнателен поглед схващат колко необятен е всъщност светът. Като дете чувах  да говорят за някакъв наш съселянин, който с огромно удивление споделял в бакалията-кръчма как цял един ден пътувал до тракийските села, за да размени един магарешки товар дърва за товар дини, а после цял ден се връщал обратно и пак не можал да обходи всичко, което според него представлявало света.

Родените в нашето село добиват по рождение и друго едно усещане - че светът или започва оттук, или пък свършва дотук. Това е, защото проходен път през него не преминава. Стигнеш ли до него, спираш, защото просто няма накъде да продължиш.

Ето, в такава възлова точка се родих, проходих и проговорих, натъртвайки на “р”-то в жизнено важната дума “тенджера”, а след двегодишната си възраст търпеливо зачаках да настане моментът на изпълнение на пророчеството на онази, пронизваща с погледа си циганка. Писаното си е писано и аз бях сигурен, че все някой ден ще хвана каменистата пътека надолу към равнината и да стигна донякъде много, ама много далече. Само дето пустата циганка пропуснала да каже и още нещо. Че до настъпването на този момент ще ми се наложи да чакам дълго. Ама много дълго!